2 com

Страсбург

Бях обещала да пиша за Страсбург. Обаче то беше толкова отдавна, че в съзнанието ми вече е останало по-скоро цялостно усещане от едно незабравимо преживяване, божествени френски кроасани, магическа разходка с корабче по водите на Ил, неописуемо величествената катедрала, очарователната старинна архитектура, неочакваното откритие на едно супер евтино кръчме (навсякъде другаде хапването и пийването са разточителство), както и прекрасното чувство за нещо истински френско.

Ето защо ще се придържам основно към снимки с малко пояснения по тях. Надявам се да е достатъчно.

Идеалното място за изпиване на сутрешното кафе. После следва разходка по брега на реката.

Разходка с корабче по реката. Минава се през шлюзове, тъй като реката е на 2 нива, което също е част от преживяването. На тази снимка трябва да се види как мостът е твърде нисък, за да може под него да мине корабчето. Затова мостът, благодарение на някаква сложна хидравлика, се завърта успорено на реката.
След това идва времето за обяд в някое от многото улични заведения.
Докато хапвате, може даже и да ви посвирят.
... или да се наслаждавате на красотата на околните сгради.
Най-накрая стигаме и до величествената катедрала. Строежът й е започнат през 1015 г. и е завършил през 1439 г.
Астрономическият часовник вътре в катедралата (много труден за заснемане, защото е голям, а и вътре е много тъмно - ужас за всеки фотограф)
Между 1647 и 1874 Страсбургската катедрала е била най-високата сграда в света.
(c) Всички права запазени!

Дано Страсбург да ви е харесал :)
Чети нататък »
9 com

администраторски fail

Губя се напоследък, ама то взе да ми става навик, пък и не остава много време за писане: противно на очакванията, последната година в университета не е най-лесната, а е най-натоварената. Освен това е и най-отговорната, защото за мен е задължително да изкарам всички изпити от първия път и освен това да си взема държавния още на юлската сесия, за да мога на есен да замина в чужбина да уча магистратура. Дам, харесала съм си конкретна магистратура в конкретен университет и съм супер супер много ентусиазирана, но не искам да говоря предварително, за да не си разваля късмета. Живот и здраве обаче, догодина по това време ще бъда магистър и ще ви пиша от голяма европейска столица. Йей!!!

Дотогава обаче ще продължа да блогвам основно за некрасивата българска действителност. Днешното нарушаване на мълчанието е предизвикано от Отдел "Студенти" във факултета, където уча. На вратата на инспектора, който се занимава с бакалаврите, е поставен следният гостоприемен надпис:
(извинявам се за лошото качество, но е снимано с моя телефон, чиято основна функция не е да фотографира)

За онези, които не могат да прочетат, надписът гласи Ако си болен не влизай!, като не-то е оградено, в случай че някой не му обърне внимание от веднага. Дамата, която стои зад тази врата, беше в болнични миналата седмица и сигурно не желае да има контакт с болни, за да не рискува и тя отново да се разболее. Напълно я разбирам - масова медийно-подхранена истерия на тема грип. Проблемът не произтича от това, че един човек е болен, а от това, че никой друг не е упълномощен да го замести напълно. Което е безумно тъпо, защото в Отдел "Студенти" от утре започва подаване на молби за стипендии, там се издават уверения, включително уверения с общ успех от предишни години, там се проверява за нанесени оценки в протоколите. Въобще там се случват много важни неща. И ако човекът, занимаващ се с бакалаврите в тоя факултет, се разболее, според това какъв период нацели, бакалврите могат много яко да го заду*ат...

По отношение на табелата обаче чак се чудя какъв коментар да направя. Доста подходящ ми се вижда Добре дошли в Абсурдистан!

Чети нататък »
5 com

обичам...


... обичам ентусиазма. Не е смешен и не е наивен! Който го намира за такъв, е душевен дъртак. Казвам душевен, защото може да не е телесен дъртак, тоест ЕГН-то му да започва с по-големи чисълца. Обичам ентусиазма от момента, в който осъзнах, че децата го притежават в излишък, а на възрастните не им достига. Средното положение е някъде в младостта, между тийнейджърството и кризата на средната възраст, преди човек да се е превърнал в обезверен циник. Обичам ентусиазма особено много, когато го открия на неподозирани места - у необичайни заподозрени. Обичам го най-много, когато усещам как напира толкова силно да излезе и да литне, че чак ме задушава - хваща ме за раменете и ме разтриса, повдига ме на педя над земята, преодолява гравитацията и негативизма и кара лицето ми да се разтегне в заразителна широка слънчева усмивка. (И при теб ли е така?) Обичам ентусиазма и защото кара хората да вършат хубави неща заради самите хубави неща - без користност и самоцел. Обичам ентусиазма... просто го обичам...

снимка: poop-art

Чети нататък »
2 com

атласки рамене

Зевс наказал титана Атлас да носи света на раменете си, задето участвал в бунта на титаните срещу боговете. Да държиш огромна тежест върху раменете си наистина е наказание. Метафорично, пак е наказание. Тежи много да натовариш на гърба си не друго, а очаквания - очаквания на теб самия за себе си, очаквания на другите към теб. Да живееш с усещането, че нещо трябва и че изпълнението му се следи зорко от собствената ти самокритичност/амбициозност, е затормозяващо. Още повече тежи, ако знаеш, че очакванията - мечти, наближили във времето и чакащи да ги реализираш, са реалистични, изпълними и желани. Очакванията на другите можеш да отхвърлиш, ако посмееш веднъж да разочароваш. Но чуждото разочарование лесно се преживява/забравя. Собственото... трудно. А да свалиш товара от раменете си не изглежда като добра идея - значи да отхвърлиш собствените си мераци, превърнали се в самоналожени очаквания: все по-високи и по-високи критерии, които трябва да се изпълняват, норми, които чакат да бъдат покрити, планове да бъдат преизпълнени... Някъде междувременно, докато търси бъдещото си щастие, човек се е превърнал във враг на настоящо си щастие. Гледайки твърде надалеч, ще пропусне красотата в краката си...
Чети нататък »
8 com

Ако не си като другите, значи нещо не ти е наред


"Всеки е другият и никой не е самият себе си."

Сетих се за този цитат от Хайдегер (някой може ли да ми го намери в оригинал или на английски?), докато мислех как точно да започна днес. За щастие немският философ достатъчно ясно го е казал и ми спестява редове обяснения. И е прав – личността обикновено се самоопределя, съизмервайки се с другите, поради липса на вътрешна обективност, която да й служи за база. Човек може да е уверен и непоклатим в мнението си за съществуването извън него, но когато погледът се обърне навътре, всяка категоричност губи ясните си очертания и се превръща в относителност.

Камю казва „Аз вечно ще бъда чужденец за себе си.”

И макар да се изкушавам да продължа философската посока на размислите си, се съмнявам, че някой друг освен мен самата ще има търпението да ги чете после. Може би кратичко и straight to the point трябваше да започна така:

За нормално се приема онова, което важи за преобладаваща част от хората. Социумът налага своите неписани норми чрез самото си поведение и възприятия. Идва ми наум стария лаф: „Като станем повече от вас, ще видите тогава кой е обратен!”

Горе-долу в такава посока бия. И макар че не мога да бъда по-съгласна с Хайдегер, съм склонна да го приема, когато става въпрос за едно по-възвишено ниво на човешката екзистенция. Тоест възнамерявам да обясня защо не винаги мнението и чувствата ми са в унисон с онова, което обществото очаква от мен (или от субект с подобни характеристики), но не смятам, че това ме поставя в опозиция с нормалното.

Фактът е, че съм single (без да броим кратките незаслужаващи внимание връзки). Но не съм самотна, а съм свободна – свободна като антоним на (об)вързана. Не го намирам по никакъв начин за недостатък или за отклонение от нормалното, защото не е поведение, което умишлено си налагам, а е въпрос на това да не съм срещнала когото трябва. Дотук нищо нестандартно. Само че от мен едва ли не се очаква да считам настоящия си статус за осакатен и да правя всичко възможно да го заменя със статус на нечия половинка. Аз пък винаги съм си мислела, че ако съм нечия половинка, значи, отделена от двойката, съм ½ от себе си. А ако не съм ничия половинка, сама за себе си съм цяла, пълна единица. Тогава кое е осакатеното – да си ½ или да си 1? (Без да искам да обиждам щастливите влюбени.)

Очевидно обаче голяма част от заобикалящата ме среда не споделя мнението ми и се опитва да ми обясни, в пряк текст или не, че на мен нещо не ми е наред и че НЕ МОЖЕ ТАКА! Веднага си намери приятел, момиче!

Не е като да съм на 35 и да съм почти изпуснала влака, заминаващ от гара Стара мома. Аз съм на 22 и нито имам намерение скоро да раждам, нито считам за недостатък факта, че съм имала възможността да се наслаждавам на близки отношения с >1 мъже през последните години. Не ме привлича идеята да си хвана гадже на 18 и 8 години по-късно да сключим брак и да си народим деца. Пък и не смятам, че липсата на подобно настояще ме лишава от бъдещото семейство. В крайна сметка, приемам семейния си статус такъв, какъвто е, не се опитвам да насилвам действителността, нито пък да се измъчвам и умишлено да се правя нещастна, заради нещо, което нямам. Не мога и да ударя с вълшебната пръчица по цилиндъра и от там да изскочи някой хубав момък! Писнало ми е да слушам как трябва да си хвана някой, докато съм в университета, защото там изборът е по-голям. След това едва ли не ще се транспортирам в паралелна реалност, в която всички хубави мъже са или заети, или гейове. I don’t buy this shit!

И въпреки настойчивите опити на хората да ме убедят, че така не е правилно, аз отказвам да приема, че щом не съм като всички други, значи нещо не ми е наред. Вместо да сравнявам с другите своята (не)обвързаност, намирам за по-адекватно да сравнявам своето щастие.

Защото не е важно дали съм в 5-годишна връзка. Важното е дали съм щастлива. А двете в никакъв случай не са синоними!

снимка: plrang


Чети нататък »
5 com

токчета, тазове и тъпи твърдения

На вести.бг не може много да им се вярва. Особено когато цитират БГНЕС, които цитират "испански медии", които (вероятно) цитират социологически проучвания, проведени сред (очевидно) непредставителна извадка от субекти.

Да кажа първо за какво иде реч, пък после ще опллювам: статията е ето тази (хвърлете й един поглед). Понеже не си заслужава времето, няма да оспорвам всяко твърдение в нея. Но все пак основните са две: 81% от мъжете предпочитат красиво лице пред добре оформено тяло; повечето са единодушни в предпочитанието си на жени на високи токчета.

81% от кои мъже - испанците? колко испанци - 20, 30, 50? какви испанци - бизнесмени, брокери, търговци, млади, стари? (Според мен, ако питате един пънкар, скейтър, рапър, метъл или някой друг представител на някаква субкултура, която се противопоставя на мейнстрийма, токчетата ще са последното нещо, което ще ви кажат.) Дори да не бях учила статистика (един семестър) и икономическа статистика (пак един семестър), щях да се усъмня в достовереността на подобни проучвания.

Но още не съм стигнала до кулминацията: масовото предпочитане на високи токчета. Ако тръгнем от друго "обществено" разбиране за това каква трябва да бъде хубавата жена, то тя е висока 175 см. Ако я качим на 8-10 сантиметрови токчета, нейният ръст може да достигне внушителните 185 см. Когато в прогимназията тренирах волейбол, съпругата на моя треньор беше професионална волейболистка, носеше винаги равни обувки и беше висока 187 см. Относително малко бяха мъжете, които, застанали до нея, запазваха своето мъжествно излъчване. За жалост не можах да открия в сайта на НСИ или на Евростат статистика за биометричните данни сред населението в България, но според уикипедия на второ място с най-висок средностатистически ръст са холандците - 184.3 см, в Хърватия той е 176 см, а в Испания (нали за испанци говорихме преди малко) сред мъжете между 21 и 26 години - 176.1 см. Тоест за какво, по дяволите, ви е тая 185-сантиметрова върлина, като ще стърчи с половин глава над вас, мили мъже! И тя не само ще е по-висока: като я прегърнете през кръста, ще можете да се почешете по корема. Аз може и да не съм мъж, но идеята за подобна половинка е отблъскваща и не знам кой може да го кефи. Аааа, не, знам - сетих се! Ралф Лорън, бе копеле!!! Оня същия Ралф, който уволни девойката Филипа, която е висока 177 и тежи 54 кила, щото била дебела. Вместо това, я "усъвършенства" фотошопски, за да изглежда по този начин.

Ако си купувах Ралф Лорън, щях да му покажа един много голям метафоричен среден пръст. А ако бях майка на дъщеря-тийнейджърка с потенциална анорексия заради моделски въжделения, щях да организирам убийството му. Проблемът е, че не е само Ралф Лорън... Другият проблем е, че тая мода е въведена от дизайнери, а.к.а. - мъже със съмнителна сексуална ориентация, сиреч мъже, които не харесват жените сексуално.

Пф... исках и още да се възмущавам от сбърканите разбирания и ценности и псевдосоциологически проучвания, но ще завърша по-рано и с напомняне, че имам доста приятелки, които нито изглеждат като моделки, нито ходят на високи токчета, нито носят секси бельо, но могат да се похвалят със щастливи и дълги връзки. Някакво чудо ще да е това, ако се доверяваме на медиите.... Пък и.... едно са идеалите, друго е реалността...

Чети нататък »
7 com

една бърза и да си лягаме

За една бърза публикация става дума, нищо мръсно не си мислете. Бърза ще е, защото се случват доста работи с мен, повечето не особено интересни, но пък времеотнемащи, а и като че ли нямам желание да споделям точно в момента всичко с подробности; вероятно няма и кой да ме слуша. Понеже не получих каквито и да било отзиви за двата псевдопътеписа за Германия, ще си спестя разказа за Страсбург, за което мъничко ме е яд, но след като няма търсене, няма да има и предлагане. Иначе търся нещо друго: подходяща магистратура в Европа. Не мога да кажа дали това означава, че ще замина завинаги или поне за много дълго - може и да се върна, след като изкарам master-а - това ще го покаже времето. Понастоящем обаче имам силното желание да се махна от София/България, което е подкрепяно от недостойните конкуренти на западните магистратури в лицето на българското висше образование. 4 години в СУ стигат (четвъртата всъщност я подпочнах реално преди две седмици, но и те бяха достатъчни, за да ми убият началния ентусиазъм и да ми докажат, че в голяма степен времето ми може би се губи от демотивирани хора, чието нежелание за качествена работа демотивира и мен).

Иначе в сряда вечер ходих на късометражно кино от 19 ч в Червената къща, програма Labo. Вероятно не разбирам от елитарно/абстрактно съвременно изкуство, защото ми хареса повече само едно филмче (Наръчник на въображаемия приятел). В никакъв случай обаче не съжалявам, беше си малко културно разнообразие за мен, освен това билетът от 5 лв не ми се вижда чак толкова много, че да ме е яд, че съм прахосала пари.

Ми това е. Друго за казване особено важно няма...

Edit: Забравих нещо важно да отбележа: смятам, че си заслужава да се отдаде нужното уважение на Елинор Остром, която разруши една 39-годишна традиция, ставайки първата жена в света, получила Нобелова награда за икономика. Respect!
Чети нататък »
2 com

българо-германски пътеписи II

Хора

Немци

За немците не искам да говоря особено много, защото, напук на традиционното мнение за тях, имах възможността да се запозная с изключително духовити и забавни екземпляри, които ме скъсаха от вицове и забавни истории. Мога да се чувствам единствено доволна, че съм попаднала не на дръвниците, а на веселяците, въпреки че по никакъв начин не отричам наличието на много студени и неемоционални субекти.

Хареса ми, че младите момичета са облечени със стил, но семпло: твърде необичайно за нашите ширини, където се разполагат "звезди" като Галена, Андрея, Алисия, Преслава и други изрисувани силиконести #@&^%$ (спестих си епитета тук). Там, ако едно момиче се покаже денем с тежък грим и къса пола, няма да си помислят, че е супер секси, а че е проститутка. За целия си престой видях токчета точно два пъти, като втория път се касаеше за травестит. И понеже аз съм фен на равните подметки, се чувствах разкошно. Всъщност няма как да не се чувствам хубаво на място, където идеята за красота не се базира на строги изисквания за ръст и тегло, гръдна обиколка, ханш и талия. Миньончетата и пухкавите момичета не са низвергнати, заради безсрамното си отклонение от манекенския канон, защото хората те възприемат като човек, като личност, а не като парче мръвка с определени пропорции.

Едно от малкото неща, които и тук и там са едни и същи: тийнейджърите са много шумни и дразнещи.

Не-немци

В Карлсруе има доста българи. Аз бях на гости при приятели българи, запознах се с техните приятели, също основно българи, така че на немска земя бях заобиколена от родна реч, омайна сладка (голямо удобство за мен, защото думичка немски не знам). Освен българите има и доста други чужденци. Цветовата гама е богата, макар да преобладават турците (имат си собствен квартал със собствен супермаркет, където всички стоки са турски), забулените жени са честа гледка, както и многото негри в различни нюанси на кафявото: от най-черните, които чак синеят, до леко мулатестите тип кафе с мляко. Има и азиатци (и жълти, и индийци), но те са по-малко. Има и, разбира се, доста руснаци. Веднъж дори се възхитих на един строен левент (учудвайки се наум какъв ще да е тоя нетипичен немец, щото те не правят впечатление на особено красиви и добре сложени), докато не го чух да говори на руски. А когато пък отидох на гарата да си купя билет за връщането си към родината, служителката на гишето ме чу как говорим български с моята приятелка и докато аз се опитвах да й обясня на английски какво искам, тя започна да ми отговаря (за голяма моя почуда) на български с лек сръбски акцент, което направи моето мултикултурно преживяване още по-богато.

Към мен не усетих да има някакво негативно отношение от страна на германците, но това сигурно е, защото съм руса и синеока и лесно мога да бъда сбъркана с немче (особено след като специализирах във фразите hallo и tschüs, докато пазарувах в магазините); струва ми се обаче, че към онзи тип имигранти, които са отишли там, за да живеят от помощи в продължение на години, без дори да научат езика, отношението няма как да е особено позитивно. Цялостното ми впечатление е, че този проблем ще се задълбочава, защото иноземците се увеличават, но нямат никакво желание да допринасят за икономическото развитие на страната, нито пък да се интегрират в културно отношение. И в Страсбург бях - там е същото. Рано или късно западноевропейците ще станат малцинство в собствените си държави. Но докато едно семейство може да живее само от помощи и детски надбавки и не се предприемат никакви законови мерки тези хора да се изгонят при нежеланието си да научат езика и да се интегрират, не виждам как тенденцията може да се обърне.

Не е невъзможно обаче човек да се оправи и без да говори немски (ако е там само за кратък период от време, разбира се). Стига да говори френски или английски. Френският е с предимство, тъй като, поради близостта на Франция, тамошните немци го поназнайват доста. И английски ще свърши работа, но с малката подробност, че го говорят предимно по-младите хора, както и че понякога го говорят с кошмарен акцент. Не забелязах обаче някой умишлено да не иска да ми отговори, ако го попитам нещо на английски (това май е по-типично за френчовете - по-надути са като че ли). Всякакви табели обаче са само на немски, така че е хубаво човек да има бегла представа от езика или поне да е с водач до себе си.

А с водач градът определено може да разкрие интересни и красиви гледки. Повечето от тях обаче са несравними с онова, което видях в Страсбург и за което, надявам се, ще имам нервите и желанието да ви разкажа (и покажа) следващия път.

Чети нататък »
6 com

шофьорска съпоставка

В Германия имах щастието да наблюдавам как, метри преди да съм стигнала до самата пешеходна пътека, шофьорите спират, за да ми дадат възможност да пресека спокойно (вместо, по български тертип, да ударят газта, за да избързат и минат пред мен). А днес, в България, имах честта да бъда опръскана от глава до пети от водач на МПС, който мина с висока скорост през гигантска локва точно в момента, когато аз бях на половин метър от калното блато. А пък аз наивно се надявах, че, като ме забележи, може би ще вземе да понамали и да ми спести банята... Но уви... Тогава изобщо не се учудвайте, че желанието ми да живея тук започва да се изпарява...

По този повод пускам следващото видео



Чети нататък »
2 com

българо-германски пътеписи I

Завърнах се и най-накрая реших да седна и да се опитам да опиша моето посещение в Германия. Ще гледам да не се оливам, пък каквото не успея да разкажа с думи, ще покажа в снимки. Дано ми се получи...

Трябва да вметна, че все още ме държи културният шок и съм готова веднага да избягам отново на немска земя (без да звуча антипатриотично, просто като стъпих в България, веднага трябваше да се потопя в хаос, мръсотия и сърдито настроение, което ми подейства като шамар в лицето), затова на моменти може би ще звуча дори леко патетично... Както казах, културен шок. А сега да започна по същество.


Улици

Бях в град Карлсруе, намиращ се във федералната провинция Баден-Вюртемберг (в Югозападна Германия). Карлсруе има население от около 300 000 души, което го поставя на 21-во място по брой жители в страната, въпреки че в моите очи притежава качествата по-скоро на малкия град (или поне спокойствието на такъв).

Градът е много красив, преобладава ниското строителство, почти няма да видите високи блокове (за небостъргачи да не говорим), които да извисяват своите грозни панелени телеса с ръждясали балкони и мръсни прозорци (упс, увлякох се покрай спомени за софийските гледки)... Дори новото строителство цели да запази по-традиционния вид на сградите, като ултрамодерните конструкции (каквито все пак има) са по-скоро малцинство, което не пречи на общата хармония.

Освен това, за разлика от типичното разположение на повечето български градове, жилищните квартали са по-отдалечени от центъра, но за сметка на това са буквално потопени в горски (не паркови!) площи. Тоест излизаш от входа, минаваш зад блока и вече се намираш сред високи дървета и упиващо ухание на бор. Твърди се, че около половината от цялостната площ на града е заета от гора, което за мен е просто очарователно и ако имах възможност, бих се пренесла да живея там още утре.

Гората, приятното строителство и спокойствието обаче не са единствените прекрасности на Карлсруе (както вече се разбира, аз съм почти влюбена в това място). Тъй като мащабите на града го позволяват (все пак не говорим за Берлин или Хамбург, а за далеч по-малко населено място), силна конкуренция на автомобилите и градски транспорт правят велосипедите. Навсякъде има велоалеи (които не пречат на пешеходците) и е пълно с велосипедисти от всякакви възрасти - от деца до пенсионери. И докато при колите почти няма да видите нещо старо и не-лъскаво, при колелетата няма подобна мода - човек може да срещне доста раздрънкани велосипеди, излезли сякаш от соц снимка на някое българско село, с кошница отпред или отзад, пълна с пазарски покупки. На хората просто не им прави впечатление какво карат другите, как са облечени, колко тежат или как са гримирани (нрави, типични за цивилизования свят, но за жалост непознати по нашите географски ширини).

Поради високата популярност на велосипедите, градски транспорт рядко се препълва (аз за 10 дни там така и не видях да има правостоящи), макар че той също е доста удобен и бърз - преобладават трамваите, които обаче са по-чисти, по-големи, по-модерни и по-бързи пра-правнуци на онези, с които сме свикнали да се тътрузим из София. Удоволствието обаче не е чак толкова евтино: карта за еднопосочно пътуване (сиреч обикновено билетче) струва 2,10 евро, 24-часова карта за всички линии е 4.70; четиридневна карта (четири пъти по 24 часа, без да има изискване дните да са последователни) е около 16 евро, а обикновената месечна карта за цяла градска мрежа е 44 евро. Който кара велосипед обаче, си спестява тези разходи. Пък и е полезно за фигурата ;)

Не трябва обаче да си създавате впечатление, че градът е скучен, умрял или пенсионерски. В Карлсруе има университет (който е на първо място в страната при техническите специалности), където учат 18 000 студенти. А където има студенти, има и купони. Има клубове и дискотеки, има галерии, музеи и кина; има и мол даже; провеждат се различни фестивали;

няма само характерните български кафенета, където да седнеш на кафенце с количка, да висиш половин ден и да обсъждаш хората, които минават пред погледа ти. Но има бирарии със собствена пивоварна (например веригата der Vogel, където имах честта да опитам прясна бира); има места, където да хапнеш и пийнеш набързо, както и изискани ресторанти, в които да оставиш сериозна сума срещу стилно гурме преживяване. Има, естествено, и дворец с огромна градина, където човек може да отиде да пикникува или дори само да лежи на слънце. Мястото дава възможност за направата на разкошни снимки. Надявам се с моите фотоси да съм уловила поне част от красотата, на която бях свидетел, за да мога да споделя преживяното не само словесно.

Както казах, излизаш от входа и влизаш в гората :)


А на това му викам заден двор:


Квартал Дурлах






И още от местната архитектура


Част от двореца




Схема на двореца с градината и улиците, които водят началото си от там. Заради формата си, градът е описван като "ветрилообразен"


Гледки от градината на двореца, където се намира и ботаническата градина




Изглед към сградата на ботаническата градина




Чушки


Мола


Новичък трамвай


Не особено естетична проява на съвременно изкуство; намира се точно пред сградата на театъра


Пак грозотия и пак пред театъра:


По рафтовете на турски магазин


И за финал:


Наздраве и до следващото ми пътеписно включване!


Чети нататък »
0 com

малко остана

(За да не се чудите къде съм избягала:) В петък летя за Германия за дългоочакваната ми екскурзия. Отсега предупреждавам, че вероятно няма да остане време за блогване, така че очаквайте завръщането ми с (голям) пост и (много) снимки някъде около и след 24-ти, когато отново ще се гмурна в българската действителност и ще се изправя пред наближаващата (последна бакалавърска!) академична година в СУ.

И понеже не обичам твърде кратките постове, ще се отчета с два поздрава за отбиващите се тук. Първият е с песента, която последните дни ми е влязла под кожата (16+):



А вторият е тематичен - едно от най-любимите ми парчета на Рамщайн:




Чети нататък »
0 com

по случай една годишнина и един празник

На 1 септември се навършиха 70 години от началото на Втората световна война. Но това не е празник. WWII е донесла смъртта на над 60 милиона човека, с което се превръща в най-смъртоносната война в цялата човешка история, апотеоз на омразата, агресията и нехуманността, увенчали кървавия 20 век.

За да спестя излишната драма обаче, ще отбележа събитието, което в никакъв случай не трябва да се забравя, с един кратък филм, изпълнен с много черен хумор:



И макар днес да е празник, той беше почернен, затова няма да го честитя...
Чети нататък »