Сигурна съм, че ги има тези хора. Явно просто не ми четат блога. Което не е нещо ново - трудно се събират читатели, като се опитваш да им говориш за някакви екзистенциални неща, като не ги учиш на нищо, не им даваш уроци по готвене, финанси, управление или реклама, като не пишеш превзети, неразбираеми емоционални излияния и като не ги заливаш с цинизъм и секс. Съжалявам, но не съм достатъчно самонадеяна, за да поучавам безбрежната аудитория в нета, сред която има хора, които знаят много повече от мен във всяка от тези области. Аз не съм специалист по нищо. Е, да, винаги мога да ви говоря за филми и книги, но няма да пиша прехласнати ревюта за филми, които са гледани от 100 човека в цял свят, нито за книги, които са толкова модернистични, че дочитам с мъка само от уважение към парите, които съм похарчила за тях. Не публикувам най-интересните нови неща от нета, защото нямам време да се ровя в него - дори албумите на любимите си групи слушам с по половин година закъснение. В живота ми няма голяма трагедия, която да споделям. (В тази връзка обаче искам да кажа още веднъж на Altair, че й пожелавам да е здрава, да се върне към живота с пълни сили и да запази завинаги щастието си!)
Не знам изобщо защо пиша - за да споделям разни чувства и емоции и за това как живее един млад човек (в момента не точно) в България - как бута живота с лакти и ритници и какъв е резултатът от тази борба. От година насам единствено постовете ми за емиграцията събудиха някаква дискусия тук. Което е разбираемо - няма някой, който да не се вълнува от идеята за бягството. Аз обаче какво да кажа - не искам да оставам в чужбина, но не искам да се връщам в България. Искам да имаше по-просто решение - да бях родена в друга държава. Колкото и анти-патриотично да звучи, точно това искам - да живея в родината си, но да не настръхвам при идеята да отглеждам деца в нея. Както и да е. Сложна тема, която няма просто решение.
И така, имате насреща си един специалист по нищо, който сериозно обмисля идеята да сложи край на единственото хоби, на което се беше отдал без прекъсване през последните 3 години и нещо. Ще се радвам на мнения за и против.
7 коментар(а):
Ако търсиш съвет за блога,решението е твое, но в последната година доста сериозни блогове изчезнаха за сметка, на масова комерсализация и отдръпване на хората към големите портали , фейсбук и туитър.
Права си и че има такива млади хора, само че са малко. Губят се в масата и гласовете им не се чуват. Мисля,че не само тук и сега е така, само че тук имате възможност да се борите за да промените нещата. Докато сте млади и имате сили.
Под предишния пост мислех да се разпиша в подкрепа - все пак същите тези образи, описани от теб, са ми до болка познати - в тях видях немалко хора от моето поколение, които ги мързеше да учат, нямаха мотивация, и които към днешна дата не могат да кажат, че са постигнали нещо с живота си, че са се борили за някаква мечта. Повечето от тях в момента са и с разбит личен живот, като резултат от същата тази липса на амбиция, която ги поведе по течението на стереотипите, просто за да увеличат статистиката.
Аз лично никога не съм искала да бъда като тях, макар че се опитаха да ме издърпат обратно, вменявайки ми чувство за непълноценност - собственото си чувство, което искаше да възтържествува, ако не успееш - за да докажеш правотата им.
Не го написах под коментара просто по причината, че надали ще ти кажа нещо по-различно от изводите, до които всички стигаме от наблюденията си днес.
Колкото до блога ти - това си е твоето място, твоята градинка, твоята тетрадка за размисли - аз също нямам над 200-та последователя, нарочно не съм сложила бутони за оценяване [настоящите са някакви самопредложени от платформата], но съм далеч от мисълта да поучавам - там съм, за да споелям, и няма значение колцина ще го прочетат - просто имам потребност да пиша, колкото и повърхностно да звучи на моменти написаното...
Лично аз се надявам да не закриеш блога си, макар че не винаги коментирам :)
Благодаря и на двамата за хубавите думи.
Владо, не знам дали променям нещо, струва ми се, че съм твърде незначителна част от цялото, за да променям нещо. Аз обикновено се радвам, ако постовете ми успяват да замислят някого дори за 2 минути...
Хриси, моята роля също е просто да споделям - къде по-съдържателни неща, къде битовизми. Май и аз имам потребност да пиша, да споделям с някаква невидима безлика публика, която може да се състои дори само от няколко човека. Като че ли всъщност е по-лесно да си по-откровен, като не знаеш кой седи отсреща...
Аз понякога Ви чета блога през блогосфера.дневник.бг, поради което нямам възможност (често и желание) да коментирам. Това обаче не значи, че според мен съдържанието на блога не е достойно да бъде част от Интернет.
Освен това не мога да позволя някой да се откаже от единственото си хоби и ако с този коментар мога да допринеса да не го прави, бих бил много щастлив.
Иначе съм част от напушените, безцелни и безамбициозни младежи и не съм съгласен с някои от твърденията в предишния пост (или писмото на студентката по молекулярна биология), но отдавам субкултурния елитизъм единствено на младостта на авторката и не бих се впуснал в дискусия по темата.
Иначе успех с блога или в намирането на следващо хоби, човек и не трябва да се ограничава само с едно!
Анонимен, съжалявам, че съм ви засегнала с поста си. По темата може да се говори много и винаги има място за дискусия, но се опасявам, че не мога да започна такава, като не знам срещу кого се изправям.
А относно хобитата - имам и други, но блогването е единственото, което мога да правя редовно и което не ми струва нищо, за разлика от другите ми хобита.
Все пак благодаря за коментара и за желанието да допринесете за това да не се откажа от хобито си :)
Крис, липсата на коментари в предишния пост можеш да я приемеш за съгласие с тезата си. Това означава, че всеки, прочел поста, споделя същото разбиране. В противен случай все някой щеше да отдели време да ти обясни колко глупава и некадърна си според него и да те пита защо всъщност не вземеш да се хвърлиш у Дунава. Вече ми се е случвало преди да изтрия всичко и да рестартирам блога.
Това, че не си популярна в блогосферата, си е напълно в реда на нещата - в крайна сметка никъде не съм виждала твой нищо не значещ коментар под статия в популярен блог с единствена цел да отчетеш присъствие и да си направиш реклама. Повечето хора те четем през агрегатори и ти нямаш всъщност адекватна представа за броя на читателите ти, rss не се отчита в статистиката на wordpress. Направи си експеримент: помоли в пост, всеки, който го е прочел, да зареди страницата веднъж, само за да го отчете статистиката. Виж след 2-3 дни колко сме всъщност хората, които харесваме текстовете ти и тогава реши дали ще сложиш табелката "Closed".
impressed, благодаря ти. Сигурно си права, че хората четат от други места, не директно от блога. Опитвам се да не жадувам и за много коментари, защото аз самата рядко коментирам, въпреки че много постове го заслужават. Ще взема да направя този опит, който предлагаш. А относно пускането на кепенците - май беше моментна слабост. Не искам да трия блога, защото имам стари постове, които понякога ми е кеф да препрочитам. Просто ако ми писне някой ден, ще спра да го пиша. Но да го трия май е твърде крайно. Все пак толкова време съм му отделила...
Публикуване на коментар