Сега дойде ред и аз да започна да ги чета: така или иначе нямам много други ползотворни неща, с които да се занимавам в горещите следобеди, когато навън въздухът пари. От блога стана ясно, че прочетох вече Франсоаз Саган и че съм в процес на четене на Пътеводителя, който обаче не ми върви съвсем гладко. Трябва да призная, че що се отнася до книги, научната фантастика и фентъзито не са моите жанрове. Трябваше да си поискам Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет вместо Пътеводителя, но нищо - и на нея ще й дойде редът.
Та докато голямата дебела зелена книга седи на рафта, аз започнах да чета Разказвай с мен на Хорхе Букай. Тя е продължение на Нека ти разкажа - единствената друга книга от този автор, която съм чела. Още не съм стигнала до средата, но вчера прочетох една невероятна история, която страшно много ме впечатли. Учудващо, намерих я в интернет и реших, че трябва да я споделя с приятелите си във Фейсбук. Сетих се, че мога и с вас да я споделя - и без това няма нищо друго интересно за разказване (продължавам да съм си безработен безделник). И така - ето я историята за момчето от стерилната стая:
"- Нерешителността е една от най-добрите причини за най-лошите страдания - започна да размишлява Дебелия, мнoro повече от погрешните решения.
След дълга пауза ми разказа история, която никога няма да забравя. Обясни ми, че я получил от своя американска колежка, която го уверявала, че историята е истинска.
Както каза Дебелия, като имаме предвид всички градски легенди, които циркулират наоколо, няма как да сме сигурни. Пак според него, това нямаше особено значение.Независимо дали историята бе истинска или не, след като я чух, животът ми вече не беше същият.
Марк се бил родил с тежко заболяване на имунната система - синдром на имунна недостатъчност, което, според генетичната лотария, щяло да го съпътства цял живот. За щастие тази аномалия е много рядка, но децата, родени с нея, имат минимални шансове за оцеляване - или поне така е било, когато Марк се появил на бял свят. Тъй като организмът му бил неспособен да образува антитела,всяка инфекция, която би била безобидна за здравите хора, можела да доведе до фатален край за няколко седмици. Единствената му възможнст за оцеляване била изолацията в асептична среда,която семейството се погрижило да му осигури и където Марк живеел в очакване науката да отрие лек за болестта му. Има един филм от 70-те години, в който младият Джон Траволта играе дете страдащо от тази аномалия. Филмът се казва Момчето от стерилната стая.
Син на чувствителен и работлив селски лекар и учителка, Марк преживял детството си благодарение на финансовата обезпеченост на родителите му, на собствената си издръжливост и най-вече на всеотдайните грижи на майка му. Разполагал със спалня, малка занималия и баня, които били изолирани от останалата част от къщата и от света с помощта на огромни и херметически запечатани пластмасови прегради. През първите години от живота на Марк само няколко души посетили неговото лично и защитено пространство. За да се избегне внасянето на микроби, които представлявали потенциална заплаха за живота на Марк, никой не можел да влиза в неговия периметър, без преди това да измие ръцете си с антисептичен препарат и да използва стерилни дрехи: хирургическа престилка, ботуши и маска. През тези двайсет години Марк бил научил всичко, което знаел, от строгите и методични уроци на майка си, от задълбочените и сериозни разговори с нея, от няколкото книги, попаднали в ръцете му (нови, чисти и дезинфекцирани), и от малкото предавания, които бил гледал по телевизията. С изключение на това, единствените му контакти с други хора били писматa, снимките и телефонните разговори с останалите членове на семейството. В деня, в който навършил двайсет и една години помолил майка си да се преоблече и да дойде в стаята му. Искал да говори с нея.
- Мамо - казал Марк спокойно, - взех решение. Ще пътувам...
Като чула думите му, майката занемяла. Ако излезел от асептичната среда на стаята си, животът му щял да се окаже в сериозна опасност. Единственият път, когато бил напускал помещението, бил за погребението на баща му и въпреки всички предпазни мерки, успял да пипне грип, който едва не го убил.
През двете седмици, докато бил на легло, никой от медицинския екип, който се грижел за него от раждането му, нито дори самият доктор Скоро, не можел да гарантира, че Марк ще преодолее кризата.
- Синко - успяла да каже най-накрая майка му, - ти знаеш, че не можеш да го направиш. Знаеш, В бих дала живота си, за да ти подаря тази възможност, но е неизпълнимо, много съжалявам.
- Виж, мамо - отвърнал Марк, - аз съм на двайсет и една. Никой от хората с подобно заболяване не е живял повече от двайсет и шест години, макар да са получавали същите или по-добри грижи от мен. Предполага се, че след като организмът досне пълното си развитие, черният дроб и далакът започват да се влошават прогресивно и необратимо. Аз не искам да умирам, мамо. Но още по-малко искам да напусна този свят, без да съм видял „Мона Лиза". Не искам да умра, без никога да съм стъпил върху пясъка на плажа, без дори веднъж да съм се изкъпал в морето. Не искам Да ида завинаги, без да съм посетил ранчото на леля Гъртруд в Калифорния. Мамо, няма да умра без да съм те прегърнал поне веднъж и без да почуствам допира на бузата ти до моята, без да ни разделя предпазната маска.
- Науката напредва, Марк - настоявала майката през сълзи. - Може би ще се намери лек за онова, което днес е нелечимо. Почакай малко, синко...
- Склонен съм да послушам доктор Скоро - казал Марк. - Ако той каже, че има нещо ново, ако ми даде алтернатива, ако има положителни резултати, с които не съм запознат, ще размисля. Но ако не е така, мамо, казвам ти отсега: ще изляза от тази стая и искам двамата с теб да идем в Европа, и на плаж, и във фермата на сестра ти. Въпреки това, ако не искаш да си мой съюзник, ще го разбера и пак ще направя каквото съм намислил, макар и сам.
Доктор Скоро също не бил съгласен с решението на Марк. Предупредил го, че ако се изложи на опасностите на външния свят, му оставали шест месеца, може би осем, но не и повече. Въпреки това не искал да го лъже - науката все още не разполагала с ново лечение.
Тъй като решението на Марк изглеждало непоклатимо, майката решила да го придружи в последното му приключение.
Близо месец по-късно двамата стояли в захлас пред скулптурите в Лувъра, картините в музея „Прадо", руините в Гърция и фонтаните в Рим.
След това излетели за Калифорния. Марк казвал, че не му остава много време, а имал да свърши куп неща. Семейството с радост придружилоI младежа в първата му езда, научили го да дои крава и споделили с него и майка му деня, в който Марк се разплакал от вълнение при вида на небятното море.
Били изминали четири месеца от началото на пътешествието, когато Марк вдигнал висока температура - и близките му посърнали. Майката го помолила да се върнат в града, за да идат на преглед при доктор Скоро. Така и направили. Резултатите от изследванията не изненадали никогo. Настинката, която при здрав човек едва ли щяла да причини усложнения, при Марк означавала, че трябва да се вземат сериозни мерки. Медицинският екип му препоръчал да се върне в пластмасовата си капсула, но той отказал. Лекарите успели само да изтръгнат от него обещание, че ще почива вкъщи няколко седмици.
През следващите дни майка му не можела място да си намери от тревога. Питала се дали не била сгрешила. Дали не е трябвало да се противопостави по-категорично. Може би желанието му да пътува било само блъф и без присъствието на майка му нямало да се осмели да направи крачката, която сега заплашвала да се превърне в последната му воля.
- Мамо - повикал я Марк от леглото.
- Тук съм, синко, от какво имаш нужда?
- Прегърни ме - помолил той и докато прилепил бузата си до нейната, й казал, все едно прочел мислите й: - Много ти благодаря, мамо. Знам колко трудно ти е било да приемеш решението ми, но уважението ти към мен може само да се сравни с любовта,с която винаги си се грижила за мен.
- Може би трябваше да настоявам да останеш...
- Ти го направи, мамо... Така или иначе щях да ида, макар че нямаше толкова да се насладя на патуването - усмихнал се Марк.
След две седмици почивка и майчини грижи лекарствата се преборили с вируса и опасността отминала. Марк станал от леглото - първо с разрешение да се разхожда из къщи, а след това - да излиза по малко из града.
При едно от първите си излизания посетил огромния търговски център близо до дома му. Имал намерение да си купи книги за Израел и Египет, които възнамерявал да посети при следващото си пътуване, казал той на майка си. Докато минавал покрай музикалния магазин, му хрумнало, че музиката на тези държави сигурно била чудесен начин да се запознае с тях.
Още щом влязъл, я видял.
Момичето било около двайсетгодишно, с къдрави коси, мургава кожа и невероятни зелени очи, чийто блясък сякаш озарявал всичко наоколо. Марк се приближил към нея, все едно привлечен от магнит, и започнал да я гледа в захлас.
След няколко секунди момичето попитало:
- Мога ли да ти помогна с нещо?
„Да. Хайде да излезем на питие. Да идем на разходка. Позволи ми да те погледам няколко часа. Разкажи ми нещо за себе си...", искал да й каже той.
Но не могъл. Усетил буца в гърлото си, преглътнал и успял единствено да отрони:
- Искам този диск. - Взел първия диск, който се изпречил пред очите му, и й го подал, без дори да го погледне.
- Нещо друго? - усмихнала се тя, докато го поемала от ръцете му.
Марк пропуснал тази втора възможност и само поклатил глава отрицателно. Заради буцата в гърлото си не успявал да каже и дума.
- За подарък ли е? - попитало отново момичето.
- Не, за мен е.
- Искаш ли, въпреки това, да ти го увия като подарък?
- Ддда - промълвил Марк едва-едва, като си помислил, че това щяло да отнеме малко повече време. Може би в няколкото минути, които му оставали...
Докато тя увивала диска, Марк мислел за всичко, което можел да й каже, но знаел, че няма да се осмемели.
На излизане майка му го попитала дали бил намерил онова, което търсел. „Да, мисля, че да", отговорил загадъчно младежът. Когато се прибрали у дома, разказал на майка какво се било случило в магазина и се укорил на глас, че не се бил осмелил да заговори момичето. За да го успокои, майката му казала, че може да се върне в магазина следващата седмица и да събере смелост да я покани да излязат или да поиска телефонния й номер. Младежът признал, че майка му отново е права, че можел да се върне, но не след седмица, а още на следващия ден.
Този път преровил няколко рафта, преструвайки се, че търси нещо определено, за да може да погледа на воля. Сторила му се още по-красива от предния ден. Когато се приближил до нея, тя като че ли го познала, защото го посрещнала с усмивка:
- Здравей... Мога ли да ти помогна?
Марк усетил, че се изчервява, и това го накарало да се смути още повече. Покашлял се, преглътнал отново и най-накрая казал:
- Този диск.
- Пак ли е подарък? За теб? - попитало момичето. В този момент Марк забелязал значка с името й - Дженифър, и се зарадвал от мисълта, че тя го помни.
- Да, моля... - отговорил той, докато се взирал захласнато в нея. Отново наблюдавал гърба й, докато тя увивала диска и поставяла панделката. Отново пръстите им се докоснали за част от секундата, докато й подавал кредитната си карта. Отново погледите им се срещнали за миг и отново настъпило неловко срамежливо мълчание.
Така, два или три пъти седмично, Марк продължил да посещава музикалния магазин, като всеки път си казвал, че ще се осмели да я заговори, но винаги купувал някой диск, увит в пъстра хартия и все по-красиви панделки, който прибирал неразпечатан в шкафа в стаята си като символ на собственото си малодушие.
Един ден младежът взел решение. Този път щял да говори с нея, щял да посрещне риска да бъде отхвърлен, в края на краищата, както казвала майка му, нямало какво да губи, а имало много, което да спечели. Напоследък не се чувствал съвсем добре. Леко повишение на температурата показвало, че нов вирус атакувал имунната му система. В понеделник щял да иде на преглед при доктор Скоро
Както всяка събота, търговският център бил претъпкан с хора. Марк се разходил безцелно, докато чакал да наближи време за затваряне, и когато всички започнали да се разотиват, влязъл в музикалния магазин и се запътил право към Дженифър. Тя го забелязала и се усмихнала.
- Искам... - започнал той.
- Да?
- Искам. този диск.-И в ръката му отново се озовала първата попаднала му обложка.
- Разбира се. - Без да го попита, Дженифър се запътила към щанда, за да увие подаръка. Марк мълчеливо се проклел. Но преди Дженифър да се върне и да му подаде диска, той се осмелил да направи нещо. Взел кочана с фактурите, на които било написано името й, и без тя да забележи, написал: "Здравей. Казвам се Марк. Живея тук. Много бих се радвал да пийнем по нещо и да поговорим. Телефоният ми номер е 298-345688".
След това затворил кочана с фактурите, платил и си тръгнал, все едно нищо не се било случило.
В понеделник телефонът в дома на младежа зазванял. Отговорила майка му:
- Да?!
- Здравейте... Обажда се Дженифър. Може ли да говоря с Марк, моля?
В слушалката настъпило дълго мълчание, докато майката се опитвала да преглътне сълзите си и да отговори.
- Съжалявам, Джени... Марк почина вчера.
Може би защото Марк бил последният й съботен клиент или защото Дженифър не работела в неделя, намерила бележката му едва когато било твърде късно.
Ридаейки, майката затворила телефона. Без сама да знае защо отишла в завинаги опустялата спалня на сина си. Отворила шкафа и видяла купчината неразпечатани дискове на рафта. От любопитство, почти без да се замисли, измъкнала най-долния, за да види какво имало в него. Върху J ка била залепена бележка, на която пишело:
„Здравей. Аз съм Дженифър и съм нова в града.Нямам никакви приятели. Искаш ли да пийнем по нещо...?"
Майката отворила другите дискове.
Всички съдържали бележки, които Дженифър била написала и скрила под опаковката скришом от Марк. Може би завладяна от същия страх да не бъде отхвърлена, какъвто изпитвал младежът. Може би и тя като него не се осмелявала да поема риска.
„Имаш красиви очи, а погледът ти е тъжен. Не искаш ли да се видим и да поговорим?"
„Казвам се Дженифър и наистина искам да се опознаем..."
„Здравей. Аз съм Дженифър. Не искаш ли да бъдеш мой приятел?"
Намерих я ето тук. Дано да ви е харесала!
P.S. Тъкмо натиснах бутончето за публикуване и се сетих, че една песен упорито ми се върти в главата от няколко дни насам. Една разкошна българска песен. Баща ми ми се смее, че слушам музика, правена преди аз да се родя. Е, хубавата музика няма възраст! Вярвам, че на всеки от вас тази песничка ще се хареса... ако ви запея "А ти, Жулиета, отвърна със смях: - О, Ромео, това беше само шега...", ще се сетите ли коя е?
0 коментар(а):
Публикуване на коментар