Бразилия, Баия и Жоржи Амаду - "Пастири на нощта"

Единственият бразилец, когото познавам, е с бяла кожа, има очи с цвета на океана и носи име на египетски фараон. Не бихте си помислили, че е бразилец. Освен него, сблъсъкът ми с Бразилия се изразява главно в една разработка по международен маркетинг, включваща анализ на културата на страната, филмa Cidade de Deus (City of God) и книгите на Жоржи Амаду. Всички тези неща са ме накарали да жадувам някой ден да посетя Бразилия и да вкуся тази невероятна страна.

Днес в това особено неприятно време още повече ми се иска да съм на някой бразилски плаж и да пия сладък коктейл, но не за своите блянове съм решила да ви разказвам. Ще ви разкажа за книгата "Пастири на нощта" и за Баия.  Случайно в нета попаднах на снимка на издание от 1969 г., но освен ако го няма в домашната ви библиотека, се съмнявам, че лесно ще го издирите. За щастие има ново издание на Колибри от 2010. Което ме подсеща за друга книга на Амаду, която искам да намеря - "Какао и кръв". Установих, че съществуват издания от 1949 г., 1956 г. и 1959 г., но те са доста трудни за откриване, затова агитирам Колибри да вземат да преиздадат и нея.

Така, сега за "Пастири на нощта". Книгата е разделена на три части, които са относително независими с изключение на това, че се въртят около едни и същи главни герои - група приятели бедняци, които живеят в Салвадор, столицата на щата Баия, родния щат на Амаду. Трите части представят и различни аспекти от културата и социалния живот на жителите на Баия. Тук казвам жителите на Баия, а не на Бразилия като цяло, защото Бразилия е разделена на 5 района, които много се различават по култура, икономическо развитие, етнически състав и така нататък.

Първата част представя най-отблизо главните герои, техните характери, истории и взаимоотношения. Разказът се върти около заминалия за известно време ефрейтор Мартим и новините за женитбата му с мулатката Мариалва - новини, които хвърлят всичките му приятели в потрес, тъй като Мартим е последният човек, когото те са очаквали, че ще се откаже от разгулния и весел живот и ще се задоми. По-нататък историята оплита наивния и романтичен Курио, който се влюбва в палавата и лукава Мариалва, както и приятелите им, които търсят изход от ситуацията, която може да доведе до човешки жертви.

Втората част се спира на темата за кръщенето на сина на негъра Масу, докато всъщност изгражда един богат образ на религиозните традиции и обичаи на жителите на град Салвадор. Време е за съвсем кратка историческа бележка. В средата на 16-ти век португалските заселници започнали да внасят роби от Африка, които да работят на плантациите от захарна тръстика - един от основните източници на богатство по онова време. И до днес Баия е сред щатите с най-много хора от африкански произход. Африканската култура е оставила своя траен отпечатък върху развитието на региона, включително и в религиозно отношение.

Амаду описва процеса покрай кръщаването на сина на негъра Масу и всички важни елементи, които той трябва да включва - ритуали и вярвания, които представляват смесица от Йоруба - религиозни вярвания, характерни за територията на Нигерия, Того и Бенин - и Католицизъм. Тази афро-бразилска религия, наречена кандомбле, се е зародила именно по улиците на Салвадор. Освен цветната религиозна картина, втората част показва бразилците като хора, които обичат да се забавляват и умеят да бъдат щастливи - качество, на което ние като народ трябва да се научим. (Ако си припомните онази статия в Икономист, ще видите, че Бразилия е съвсем малко по-бедна от България, но хората са много, много по-щастливи!)

Третата част започва с това как Пе ди Венту - един от главните герои, си построява колиба на пуст хълм, защото вече му е писнало да спи по плажа. Приятелите му го последват и така за броени дни един куп къщурки изникват на хълма Мата Гату. Оказва се, че той принадлежи на богат испанец, който има съвсем други планове за терена. Окупирането на хълма се превръща в политически проблем и така групата бедняци, в центъра на вниманието в първата част на романа, сега се превръща в една точица, останала незабелязана, докато политици и служители на високи административни позиции търсят начин да се облажат от създалата се бурна ситуация.

Амаду все пак многократно поставя акцент върху бедните заселници и техния несломим дух. Дори когато полицията окупира хълма и опожарява колибите, хората не се предават и си постояват домовете наново, докато организират отбраната на хълма, за да се предотврати повторна полицейска атака (такава повече не се осъществява поради политически причини). Следващият пасаж е апотеоз на духа на бедняците на Баия, онези хора, които превръщат "Пастири на нощта" във вълнуващо и емоционално четиво за всеки, любопитен да се докосне до уникалната култура на Баия.

"Броят на къщичките растеше, защото хората бяха притиснати от сиромашията. Нямаха с какво да плащат наем дори в най-разнебитените вехти къщи, дори вмирисаните сгради в старата част на града, където семействата се тъпчеха в малки и тъмни стайчета като килии. Тук поне имаха морето и плажа с кокосовите дървета. Те бяха крайно нуждаещи се, бяха най-бедните измежду бедните, не притежаваха нищо и се издържаха със случайно припечелени пари и непосилно тежка работа, но не се оставяха да бъдат победени от сиромашията, издигаха се над мизерията, не изпадаха в отчаяние, не се оплакваха, не губеха надежда. Напротив, надмогваха мизерното си положение и умееха да се смеят и да се веселят. Много бързо се вдигнаха стените на къщите - от слама, дъски, тенекии, къщурки миниатюрни, мизерни. Животът ставаше оживен, напрегнат, възторжен. Нощем ударите на барабаните стенеха мелодиите на самбата. Тарамбуките зовяха за празници на духовете, а беримбаото за капоейрата."